МОСКОВСКИ ВЕДОМОСТИ ЗА РУСКИЯ ЛАГЕР ПРИ ДЕВНЯ ПО ВРЕМЕ НА РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА ОТ 1828–1829 ГОДИНА
Московски ведомости (27 февруари 1829 г.) публикува писмо на руския офицер – кн. Д. до А. Х. Б. [1] за състоянието на руската армия на десния бряг на река Дунав. В него се съдържат интересни данни за лагера на руската армия при Девня (Река Девня) през зимата на 1828–1829 г. Изграждайки зимен лагер до каменния мост над река Девня, руските части разграбват близкото село Девня, напуснатото от своите жители по заповед на турските власти [2].
„Връщайки се от Правод [Провадия], тръгнах за Девно [Девня] [3]. Само десет казаци ме съпътстваха, и макар Шуменският, Арнаутларският и Козлуджанският път да се събират в тези места, не срещнах ни най-малки следи от неприятеля, който според слуховете, уморен от кампанията, разхвърлян по селата между Айдос [Айтос] и Шумла [Шумен], заобиколен от снегове, търпящ нужда както от продоволствие за хората, така и за изхранването на конете, обременен с множество болни, е твърде щастлив, че го оставят на мира.
В Девно, както ви е известно, е лагерът на казашкия полк, два редута край мелниците, а третият е започнат след мен. Шест роти са разположени в единия редут и две в другия. Да не говоря също така за укрепленията, които са отлично отделени [3]. Войската е разположена в бараки, устроени за всяка рота и обшити отвътре с дъски [4]. Нарове за всички войници; камина и по две печки отопляват същите. Въздухът е чист, светлината е достатъчна. Покрити са всичките с керемиди. Стълбовете, поддържащи покривите, са заобиколени с пушките на ротата и част от амуницията, която цялата е в най-голяма изправност. С една дума, влизайки в тази барака, намирате прекрасно уредена казарма, обединяваща всички удобства за почивката на войника, дори с известно кокетство. Офицерските бараки се отличават с още по-хубава украса. За довеждането до такова отлично положение на всички тези постройки, е било разглобено селището Девно, и по някакъв начин всичко е пренесено в редутите. Отгоре на всичко градините на селището са доставили на полка, разположен на това място, голямо количество чесън и хрян, твърде много поддържащи здравето на низшите чинове. Горите са пълни с дивеч и свине, разбягали се при преселението на българските семейства, и също така подивели, че отначало ги считали за диви глигани. Егерите всеки ден почти ги добиват с лов, и присъединявайки всичко гореописано към храната, произвеждана от него на същото основание, както в Проводах [Провадия], може да се каже, че се ползват дори с изобилие. Болните са съвсем малко. Лазаретът, твърде добре устроен, е почти празен. На брега на река Девно е построена обширна руска баня, в която ежедневно ходи цяла рота; а в продължение на седмицата целият полк на смени се ползва от това наистина полезно заведение. Генерал Рот*, опасявайки се да не би службата на този полк и разположения в Гебеджи да е твърде тягостна, искал да ги смени; но те помолили, като милост, да останат на своите места“ (Московския ведомости, № 17, Середа, Февраля 27-го дня, 1829 года, с. 795–796. О состоянии Российских войск на правому берег Дуная в течение нынешней зимы (Письмо кн. Д. к А. Х. Б.).
Бележки:
1. Вероятно генерал-адютант Александър Христофорович Бенкендорф (1783–1844). От юни 1826 г. началник на Императорската главна квартира (началник на личната охрана на император Николай I).
2. В началото на настъплението на руските войски турските власти изселват почти всички жители на Североизточна България с добитъка и имуществото им (Н. Епанчин. Очерк похода 1829 г. в Европейской Турций. Часть I. Подготовка к походу. С.-Петербург, Типография Главнаго Управления Уделов, 1905, с. 380). Турската армия и башибозук прилага тактиката на „опожарената земя“.
„...местные жители бросали свои жилища и увозили с собой все, что могло служить для пропитания войск; колодцы и фонтаны, которых и так в стран было мало, по большей части были попорчены, а во многих мстах их забрасывали трупами животных...“ (Памятка солдату 32-го пехотнаго Кременчугскаго полка в память 100-лтняго юбилея полка 1806-1906. Варшава, В Типографии Губернскаго Правления, 1906, с. 30).
Още в хода на войната руските власти (и платени емисари) подтикнали част от българското население от Югоизточна и Североизточна България да напусне своите родни огнища и да се засели в Бесарабия (Буджак). Възможностите за изселване били предвидени и в член 13 на Адрианополския (Одринския) мирен договор (2/14 септември 1829 г.), според който бил даден 18-месечен срок на желаещите българи да продадат имотите си и да се изселят със своите семейства в друга, избрана от тях християнска страна.
От април до август 1830 г. над сто хиляди българи и гагаузи от Сливенско, Ямболско, Бургаско, Варненско, Старозагорско и др. се отправили към Влахия, Молдавия и Бесарабия. Натоварили на волски коли и каруци своята покъщнина, земеделски инвентар и храни, следвани от своите стада добитък, в три колони, бежанците изминали пътя през Варна, Каварна, Мангалия, Кюстенджа, Бабадаг и със салове и лодки преминали река Дунав при Исакча. По своя път бежанските кервани, съставени от около две хиляди души и предвождани от старейшина, били охранявани и подпомагани от руски офицер и казаци. Сред тях били и девненци – преселени по време на войната в село Чьомлеккьой (днес с. Ботево, община Тунджа, област Ямбол). През 1833 г. част от девненските семейства потърсили обратния път към дома.
Константин Иречек пише:
„В пустата Девна почнали да се заселват балканджии от Трявна. Към тях на 1833 г. се присъединили селяни от Ямболско, които отишли с Русите в Бесарабия, но след това пак потеглили назад. Тук има обаче и някой стари жители, каквото е семейството на нашия Лазар. Неговият дядо скрил някое си момиче от примките на турските бейове, но те пък за туй от отмъщение му ограбили воловете, овцете и житото; той на време се скрил и избягал в „долния вилает“, в Ямболско и то в село Чьомлеккьой. От там на 1829 г. се отправил с Русите в Бесарабия и там умрял в Комрат. Неговият син се върнал в първото си отечество“ (Константин Иречек. Княжество България. Негова повърхнина, природа, население, духовна култура, управление и новейша история. Превела от немски Ек. Каравелова. Пловдив, Издание и печат Хр. Г. Данов, 1899, с. 853–854).
3. В своето „Описание ...“ Николай Андреевич Лукянович пише: „Посты при Девне и Гебеджи, где была срыта большая часть укреплений, охраняемые Одесским полком, не имели ни силы, ни важности Правод, почему их велено оставить, как скоро турки появятся в большом числе, а Одесскому полку отступить в Варну“ (Н. А. Лукьянович. Описание Турецкой войны 1828 и 1829 годов. Часть третья. Санкт-Петербург, В типографии Эдуарда Праца, 1847, с. 123).
4. Друга, не толкова идилична картина за състоянието на Одеския пехотен полк при Девня, е описана от главния лекар на Втора армия (армията на Балканите) – Християн Вит (Христиан Яковлевич Витт):
„Във възникването на злокачествени циреи или карбункули и подутини в слабините с тифозна треска от местната блатно-зловонна зараза, аз лично също така се уверих именно когато на 6 и 8 юли 1829 г. преглеждах болните от Одеския и Полоцкия пехотни полкове, в Девно и Гебеджи. Тези полкове през цялата зима на 1828–1829 г., стояха тук твърде неизгодно във влажни землянки, от които в стените на някои от тях даже стърчаха човешки кости; отгоре на това Девно и Гебеджи [Гебедже] са разположени между планини в блатисти долини, пресичани от ровове, обраснали с бурени, храсти и заобиколени от езерни заливи с тръстики, където нощем има гъста мъгла и въздухът е крайно нездравословен. От всичко това, отделящата се малария беше причина за възникването на гореспоменатите явления и придружаващата ги тифозна треска с жестоко бълнуване. Тези нездравословни места за нещастие бяха привлекли към себе си обаче, много преминаващи през тях войски и транспорти със своята чиста изворна вода, течаща от планината като бърза рекичка. Когато войските бяха изведени от землянките и низините, на високи места в палатки и колиби, тогава и болестите намаляха, а с настъпилото по-хубаво време през юли (1829), отново почти не се откриваха, поне за живота на хората съвсем не бяха опасни. Аз видях тук много болни с обширни антракси и бубони, оздравяващи, възползвали се от усърдната работа на щабния лекар Якотович“ (Христиан Витт. О свойствах климата Валахии и Молдавии и так называемой валахской язве, которая свирепствовала во Второй Русской армии, в продолжение последней Турецкой войны. Санкт-Петербург, В типографии Х. Греча, 1842, с. 87–88).
* Логин Осипович Рот (1780–1851) – генерал от инфантерията „начальствующий войсками по правую сторону Дуная“.
Анастас АНГЕЛОВ
Музей на мозайките – Девня
Илюстрации:
1. Devna (Девня) върху картата на Франц фон Вайс, 1829.
2. Московския ведомости, № 17, Середа, Февраля 27-го дня, 1829 года.
3.Генерал от инфантерията Логин Осипович Рот – „начальствующий войсками по правую сторону Дуная“.
